Вратата на банята е сива. Сива като небето през октомври и също като него разделя света на две. Зад нея също се сипе дъжд, зад нея също грее слънце. Боята се е стекла и засъхнала на малки капчици, които рисуват тайнствени лабиринти. Стоя гол пред тази сивота. Гол, както преди тридесет години съм стоял пред входа на онзи истински и толкова жесток свят, който наричаме свой. Поставям ръка върху дръжката. Сивият метал протяга невидимите си пипала и пронизва дланта ми. Не помня дали преди тридесет години ми е било студено. Вероятно. Натискам дръжката и вратата с усилие се отваря. Отвътре ме лъхва топлина и мрак. Сякаш се завръщам в утробата, в света на спокойствието. Оставам няколко секунди на прага и след това карам слънцето да изгрее. Тук то изгрява, когато аз реша. Натискам електрическия ключ. Светлината ме заслепява:
“Слънце... слънце, което блести в очите и мирис на есен. Водовъртежи от вятър и ухание на дъжд. “Накарай ме да се усмихна.” Протягам ръка и я галя по лицето с върха на пръстите си. Смях... Наоколо се гонят усмивки. “
Затварям вратата след себе си и се оглеждам. Ваната, някога бяла сега тъмнее, а от тавана висят като прилепи парчета мазилка. Кога моят свят се олющи така? По крановете има ръжда и мърсотия. На етажерката стои четка за зъби, съвсем сама. Всъщност четката не е сама. До нея, съвършеното и копие я гледа от зацапаното, изпълнено с тъмни петна огледало. Достатъчно ли е да видиш отражението си, за да не се чувстваш самотен?
“Вглеждам се в очите й. Това аз ли съм? Далечен ек в небесата... Сами сме. Заедно. Нейните очи са два океана от искри. “Обещай ми, че винаги ще сме заедно” - моли ме тя. “Обещавам” – лъжа, а тътена вече е в гърдите ми. Безброй кристали се сипят от небето...”
Протягам ръка към крана на топлата вода. Косъмчетата по тялото ми започват да настръхват. Под вратата студеният въздух се прокрадва като призрак и драска с нокти краката ми. Горещата вода плисва и няколко пръски ме изгарят. Бледорозови петна оцветяват кожата. От ваната се вие и кълби пара и аз усещам допира й. Нежен е като...
“...целувката й. Дъх на жасмин... На бузата ми е кацнала пеперуда, усещам крачетата й... Небето се разцепва. Не чувам, но и не трябва. Мисля само за пеперудата на бузата ми. Шепот... “Кожата ти е толкова мека” – прочитам само по устните й...”
Водата изпълва порцелановата форма и оживява. Малки вълнички започват да воюват с ръба на ваната и миг след това, загубили битката се оттеглят навътре. Празното допреди пространство сега е арена на сражения . Вълните се събират и разделят. Обичат се и се мразят, докато накрая се слеят в едно. Бавно се потапям във вече спокойната вода и сякаш...
“...се прегръщаме толкова дълго. Нереално е. Попаднал съм в някакъв друг свят. Времето не съществува. Голотата ни не съществува. Няма ги чаршафите, леглото, стаята. Истински сме само ние и усещането.”
Светът се завръща последван от съзнанието ми. Може би са минали часове, а може би няколко мига. Надигам се от ваната, а тялото ми тежи стотици тонове. Отражението ми несигурно трепти срещу мен. Протягам ръка към дълбините му и дърпам запушалката. Водата, с протяжен стон изчезва в канала. Дълбоко в гърдите ми е заседнало чувството за нещо безвъзвратно изгубено и вече недостижимо. Нещо бе изтекло от мен, с нещо се бях разделил... Ако само можех да си спомня...
